Оправдана ли е „великденската заря”?

Тази година, Светлата седмица премина изцяло в спорове и скандали около  действията на архим. Дионисий. Очевидно „великденската заря” се оказа критичната капка, която преля чашата на търпението. Хората негодуват по форумите, изреждат всички „нововъведения” на скандалния архимандрит и го обвиняват в нарушаване на църковните канони.
Той пък от своя страна се оправдава в телевизионния ефир, че не е въвел нищо ново, а възстановява традиционни богослужебни практики. Дали наистина е така?

Църквата е жива и непрекъснато се развива. Ако разгледаме богослуженията в различните поместни православни църкви, ще забележим, че те се преливат в най-различни нюанси, без това да ги отклонява от христовото учение. Следващата стъпка е да задълбаем назад в миналото, където ще открием многократно по-голямо разнообразие.  Но повечето хора не знаят това. Те са свикнали с практиката на свещеника при когото се черкуват и не приемат никакви корекции. Дори ако става дума за нещо незначително. Дионисиевите „нововъведения” са прекалено радикални и всеки ги забелязва, затова и предизвикват толкова голяма суматоха.

Съвсем формално погледнато, той не е измислил нищо ново. Не е въвел някакви чужди, друговерни или еретически практики. Неговите действия имат своите аналози в православната богослужебна практика, от близкото или далечно минало. Може би основното нарушение се състои в проявеното от архимандрита своеволие. Но в наше време всеки върши каквото си знае, без да пита никого. Просто архим. Дионисий, се е паднал на неподходящото място – пред очите на цяла България. 

Разглеждайки въпроса от естетическа гледна точка, някои хора описват случилото се като кичозно. Други обаче считат събитията за красиви и добре изпълнени.

Практически, зарята не е нищо лошо. Имаше заря при канонизацията на св. Серафим Софийски, защо да няма и на Великден? Военни маршове пък има на Гергьовден, защо и военният духов оркестър да не присъства на зарята? Както споменах по-горе, богослужебната практика се прелива в много различни нюанси. Тихото очакване от една страна и шумното, триумфално посрещане на празника - от друга. Това са просто нюанси на един и същ литургичен живот. Те касаят външната страна на църковния ни живот. Затова и може би споровете относно самото изпълнение са малко преувеличени. 

В това е по-големият проблем, че всички спорове се въртят около външното. Около показното. Точно както онези електрически бутафорни камини, които топлят, блещукат, дори издават и шум, за да имитират горене на огън. Но в тях огън няма. Така и ние превръщаме вярата в параван, в аксесоар, в какво ли не друго, но не се сещаме за истинското и предназначение.

автор:Петър Иванов

Българският национализъм в чалга версия

Някои сигурно още помнят как преди няколко години едно петнадесетгодишно момиче скандализира медиите, като написа есе, озаглавено така: „Пет плюс една причини да мразя Ботев”.  

Есето й предизвика вълна от възмущение. Започнаха едни коментари в стил: „Те, младите, не четат, само от чалга разбират…”, придружени от псувни, ругатни и клетви на стотици хора.  Всъщност авторката не беше похулила Христо Ботев ни най-малко.  Сред първите пет причини тя изброяваше клишета на съвременни националисти, които злоупотребяват с името на революционера. А шестата причина разкриваше не омраза, а нейното искрено съчувствие към Ботев като истински човек, който диша, страда, усеща… Прочетох есето втори път, за да го разбера напълно. Но очевидно, много хора не бяха го прочели  веднъж дори. Затова и се стигна до тази  „мъжка” проява – стотици мъже да псуват и кълнат една рядко интелигентна тийнейджърка, вероятно превъзхождаща всички тях.

Българският национализъм (говоря за национализма като социално явление, не като политическа ориентация) се зароди в момент на слабост, когато целият народ беше изпаднал в криза на идентичността.  Период, в който чалгата от музикален стил се беше превърнала в образ на цялото общество. От всяко едно кафене и от всеки балкон долитаха ориенталски ритми, придружени от аромат на прегорели соеви кебапчета и вкиснала бира.  По улиците редовно минаваше някой „турбо-баровец” с отворен прозорец и с усилени докрай децибели, за да се знае и в съседния квартал „кой има кола”. Най-обсъжданите теми бяха кой къде спазарил и кой каква „далаверка” ударил.  Политиците открито се подиграваха с хората, подобно на продавачи от Илиенци. А пред медиите спекулираха с понятия като: етнически модел, напрежение, търпимост, толерантност, хуманизъм и прочие. Да се говори за истинност,  ценности и принципи беше срамно и унизително. Думи като патриотизъм и родолюбие звучаха като разкази за извънземни… Всъщност може би дори и разказите за извънземни се радваха на повече респект от страна на обществото.

Този период беше период на агония за всеки българин, неприемащ модела на „чалга обществото”. Някъде сред тази агония се роди и идеята за български национализъм като алтернатива на цялото чалга-общество.  Нещо като идея за ново българско възраждане, което да обнови обществото. Яви се като сламка насред тресавището на чалгата и много „удавници” се хванаха за тази сламка.  Не толкова като националистическа идеология, а като надежда за  някаква промяна, за нещо различно и ценно. В тази надежда имаше положителен елемент, който можеше да се трансформира в нещо стойностно. Но не се намериха подходящи хора, които да превърнат мечтата в реалност.  А и самото общество не можа да приеме идеята за „стойностното”, защото отдавна беше загубило усета си за стойностните неща; затова и не прие тази идея като нещо различно от вихрещата се чалга култура. Така идеята за национален напредък в нравствено отношение не можа да намери почва и нравственият национализъм си остана мечта на отделни идеалисти.

Патриотизмът и родолюбието  доскоро бяха потъпкани. Национализмът трябваше да ги обнови и подсили, но вместо това ги опорочи. Повечето последователи на национализма не осъзнаха тази нужда от нравствено израстване. Идеята за „нещо стойностно”, която идеалистът би добавил към национализма, остана непозната за мнозинството.  Качества като честност, истинност, нравственост, принципи и прочие също останаха terra incognita.

Изглежда решиха, че е достатъчно просто да се нарекат „националисти” и „горди българи”. Разчитаха да се прославят, слагайки във всяко изречение имената на националните герои, използвайки тяхната известност. Но по този начин единствено успяха да опорочат имената на героите. Опорочиха и националната ни памет, език, култура и традиции. За същото опорочаване говори и авторката на есето, което споменах в началото.  Имената на възрожденците ни вече не будят уважение, а отегчение и равнодушие. Националните ни празници се превърнаха в парад на фалша, белязани с лозунги от типа „CHECTITO USVUBOZDENIE BALGARI!!!!!!”.

Не липсваха опити за обвързване на национализма и с православното християнство. Но тези опити също не доведоха до нищо смислено. С нищо не спомогнаха за въцърковяването на народа, който е бил откъснат от църковния живот по време на социализма. Вместо това християнството беше сведено до обикновена традиция, изразяваща се в палене на свещи по митингите, играене на хора по празниците и пиене на вино за Трифон Зарезан и кукерски игри на Заговезни.

Затова и се създаде известният днес образ на родния национализъм. Той е известен с простотия, неграмотност и повтаряне на клишета.  С безброй конспиративни теории и лов на вещици. С оправдания за всеки гаф. Всеизвестно е, че щом се провалим в нещо, виновни са политиците, полицаите, учителите, европейците, американците,  миньоните, Дядо Коледа, илюминатите, извънземните,  Вселената… и пак миньоните… Точно затова този елементаризиран „национализъм” се оказа лесно смилаем за обществото. Защото не изисква да се напрягаме, за да постигнем нещо. Не изисква и осъзнаване на личната отговорност. Като цяло не изисква противопоставяне на възприетия от обществото модел. Не влиза в противоречие с приетата чалга култура. Човек може да напише „KLETA MAJKA BАLGARIA”, след което да завърти няколко сделки, а накрая да се наяде с лучена салата и да отиде да върти гюбеци в диското. Един удобен национализъм, който си измисли всевъзможни врагове, но се отказа да се бори срещу истинските врагове на българското общество – простотията, безнравствеността и фалша. Такъв национализъм, който вместо алтернатива на чалга културата, се оказа неин продукт и наследник.

Остава въпросът дали има полза от подобен „национализъм”, при положение че онази мъчителна простотия, характерна за чалга общността, продължава да трови обществото? Всъщност всеки човек, който не приема чалга културата, а постъпва според съвестта си, е много по-полезен за оздравяването на обществото, без значение дали се определя като националист или не. Всеки, който изхвърля боклука си в коша, който изчаква пешеходците да преминат на пешеходна пътека, всеки, който работи съвестно, а не се скатава, е полезен за обществото. Затова и авторката на горепосоченото есе е по-голям националист, най-малкото защото залага на образованието, противи се на фалша. Верният в малкото е верен и в многото (Лука 16:10).

aвтор: Петър Иванов

*коментарът е публикуван в сайт "dobrotoliubie.com" на 10.03.2016г. 

Останаха ли митари и фарисеи в Църквата?

Точно преди Неделята на митаря и фарисея се натъкнах на тематична дискусия във Фейсбук.  Една жена с възмущение настоява свещениците да си усмирят миряните.

Много говорели в храма и пречели да чува, трябвало да се премести напред и това и пречело на смирението.  Друга жена и отговаря, че на нея ѝ заглушавали пеенето и се карала редовно, чак до заплахи с полиция се стигнало.

За пореден път се замислих за смирението. Какво представлява то реално, има ли го изобщо у нас или не? Уж притчата за Митаря и Фарисея е едно от най-популярните евангелски поучения. В Църквата трудно може да се намери човек, който не знае тази притча и нейния смисъл. Дори бих казал, че темата за смирението е доста популярна. Дотолкова популярна, че дори профанизирана, а поучението „имай смирение” се е превърнало в абсолютно клише. Но реално се случва точно обратното. Всеки осъжда, всеки се кара и поучава, а никой не признава своя грях. Казваме: „този ще се спаси, този – няма” и готово, разделихме човечеството. Едните на Бога, другите на дявола и толкова. Но това разделение вършим според своята собствена представа, а не според тази на Бога.

Реално, обществото никога не е било черно-бяло. Напротив! В цялата човешка история то е било мозайка от различаващи се по своя социален, финансов, нравствен и всякакъв друг статус хора.  По същия начин, като разгледаме и отделния човек, той не може да бъде определен като идеално добър или лош, а обикновено е изпъстрен с безброй лични особености, което пък прави всяка личност уникална. Поради нравствената пъстрота на всеки един човек, не е редно да отсъждаме категорично за някого, без значение дали присъдата ни е положителна или отрицателна. Това виждаме и у Христовата притча – фарисеинът, който се славел с висок морал и голямо обществено уважение се оказал горд и надменен пред Бога. А митарят, който за времето си бил големец – корумпиран властник и връзкар, който „колел и бесел”, казано на разговорен език, а и не спазвал канона, се оказал смирен пред Бога.
Древните юдеи все още са се запознавали с пълнотата на Божието откровение, изразена чрез Христос и Неговото учение. Все още не са били способни да осъзнаят наличието на всички нюанси в човешката душа и светът им се е виждал черно-бял. Затова и при тях се е смятало за нормално да съществува обществено разделение. Ненавистта към митарите е била нещо съвсем естествено. Но ние, днешните християни, тези, които ходим редовно на Църква и претендираме, че водим  християнски живот,  добре знаем тази притча. Затова при нас не е нормално да съществува подобно разделение. Но уви, това съществува и дори изглежда, че се засилва.  Едни са църковни,  по-църковни и на най-църковните им никнат криле. Другите пък са някакви там ниско просветени, такива, които може и да вярват в Бога, но не знаят какво да правят, не четат акатисти, не припадат по няколко стотин пъти на ден. Чак се съмняваме дали като цяло са способни такива хора да вярват. Някак стремително се делим от тези хора. Създали сме си една особена „перфектна” среда, в която не присъстват онези непросветени хора. Колко често, от църковни хора, чуваме реплики от типа „спри, че ще ме вкараш в грях, ще ми нарушиш смирението”?  Чувайки ги, по навик се съобразяваме, дръпваме се, дори се извиняваме, че сме смутили човека в 47-мия му поклон, та не могъл да ги докара 50. А човекът ни гледа укорително, че сме му нарушили личното спокойствие и сега трябва да се смирява отново. А  смирението се оказва някаква самоцел, нещо като „позитивно мислене” или някакво състояние на „нирвана”.  Нещо, което човек сам постига за себе си, със собствени сили, някакъв вид лично спокойствие. Но смирението, очевидно, не е това. Митарят от притчата не изглежда да е спокоен, нито тих или позитивен. Смирението не се измерва с броя прочетени акатисти, нито с направените реверанси пред иконите.  Не е и в демонстрирането на привидно съвършенство. То е осъзнаване на собствената несъстоятелност, на собственото нищожество. Митарят стои на прага и се удря в гърдите – с всичкия си грях, с всичката си пошлост, той застава пред Бога и иска прошка. Нито пристъпва при фарисеина, нито го заговаря, нито му се меси в молитвата. Стои на вратата и се самонаказва символично, с удари в гърдите, крещейки за милост.  В стъпването през храмовия праг и простата молитва за милост се заключава и смирението, и целият му църковен живот.

А какво тогава бъркаме ние, че за две хилядолетия не научихме що е смирение.  Не научихме, че Църквата не е дворец на изкуствата, където да се сравняваме кой как пее, какъв постен ориз е сготвил или колко акатиста е прочел. Че в Църквата всеки отива такъв, какъвто е – крив и грешен. Защото е трудно човек да застане пред всички и пред Бога и да признае какъв е, да свали маската на „невинността и перфекционизма”, зад която всички се прикриваме, и да признае какъв е реално. Всеки нравствен хамелеон, като фарисеина, може да заеме предно място и в молитва да изтъква своите велики постижения. Но не всеки здрав, богат и властен мъж, като митаря, може непринудено да признае своите слабости и да моли за милост, при положение че е свикнал него да го молят.

Къде е днес покаянието на Митаря? И как би изглеждал той в храма? Дали ще бъде престъпник, измамник или богат, корумпиран чиновник? Обикновено днешните „църковни” хора не гледат с добро око на подобни личности. „Не! КАК?!  Той този е такъв и такъв, че и говори на висок тон?! Ужас! Такива не могат да бъдат християни!”. Е да, кой да се сети за разбойника, разпнат до Христос? Или онзи разбойник е бил красив и усмихнат като Квазимодо от анимационната версия? Не помня кой беше задал въпроса: „Ами ако бедният Лазар е бил лош?” Тоест ако не е приятното добродушно старче, което гледаме на някоя икона в интернет, докато похапваме постни бисквитки с постен чай?  Някак си създаваме идеализирани представи за библейските персонажи, твърде недосегаеми за реалността.  След това виждаме истински жив човек – просяк, чудак, луд… Приближава се към нас, заговаря ни, влиза в храма…  „О, УЖАС! Какъв е този тук? Какво иска от мен? Ама той говори на висок тон! Пиян е и мирише?!  Защо не се изкъпе, бива ли такова нещо?” – Ето това е нашето смирение и църковност –  няма кой да помисли, че човекът е без ток, без вода и без храна. Че пие, защото само това му е останало на тоя свят. Важното е да убедим този лош човек да се смири, да се изкъпе и напарфюмира, преди да дойде на Църква.

• „Останаха ли митари в Църквата?” – Не, изгонихме ги всичките.
• „Останаха ли фарисеи и кои са те?” – въпросът е излишен.

Автор: Петър Иванов

*коментарът е публикуван в сайт "dobrotoliubie.com" на

23.02.2016