Точно преди Неделята на митаря и фарисея се натъкнах на
тематична дискусия във Фейсбук. Една жена с възмущение настоява
свещениците да си усмирят миряните.
Много говорели в храма и пречели да чува, трябвало да се
премести напред и това и пречело на смирението. Друга жена и отговаря, че
на нея ѝ заглушавали пеенето и се карала редовно, чак до заплахи с полиция се
стигнало.
За пореден път се замислих за смирението. Какво представлява
то реално, има ли го изобщо у нас или не? Уж притчата за Митаря и Фарисея е
едно от най-популярните евангелски поучения. В Църквата трудно може да се
намери човек, който не знае тази притча и нейния смисъл. Дори бих казал, че
темата за смирението е доста популярна. Дотолкова популярна, че дори
профанизирана, а поучението „имай смирение” се е превърнало в абсолютно клише.
Но реално се случва точно обратното. Всеки осъжда, всеки се кара и поучава, а
никой не признава своя грях. Казваме: „този ще се спаси, този – няма” и готово,
разделихме човечеството. Едните на Бога, другите на дявола и толкова. Но това
разделение вършим според своята собствена представа, а не според тази на Бога.
Реално, обществото никога не е било черно-бяло. Напротив! В
цялата човешка история то е било мозайка от различаващи се по своя социален,
финансов, нравствен и всякакъв друг статус хора. По същия начин, като
разгледаме и отделния човек, той не може да бъде определен като идеално добър
или лош, а обикновено е изпъстрен с безброй лични особености, което пък прави
всяка личност уникална. Поради нравствената пъстрота на всеки един човек, не е
редно да отсъждаме категорично за някого, без значение дали присъдата ни е
положителна или отрицателна. Това виждаме и у Христовата притча – фарисеинът,
който се славел с висок морал и голямо обществено уважение се оказал горд и
надменен пред Бога. А митарят, който за времето си бил големец – корумпиран
властник и връзкар, който „колел и бесел”, казано на разговорен език, а и не
спазвал канона, се оказал смирен пред Бога.
Древните юдеи все още са се запознавали с пълнотата на Божието откровение, изразена чрез Христос и Неговото учение. Все още не са били способни да осъзнаят наличието на всички нюанси в човешката душа и светът им се е виждал черно-бял. Затова и при тях се е смятало за нормално да съществува обществено разделение. Ненавистта към митарите е била нещо съвсем естествено. Но ние, днешните християни, тези, които ходим редовно на Църква и претендираме, че водим християнски живот, добре знаем тази притча. Затова при нас не е нормално да съществува подобно разделение. Но уви, това съществува и дори изглежда, че се засилва. Едни са църковни, по-църковни и на най-църковните им никнат криле. Другите пък са някакви там ниско просветени, такива, които може и да вярват в Бога, но не знаят какво да правят, не четат акатисти, не припадат по няколко стотин пъти на ден. Чак се съмняваме дали като цяло са способни такива хора да вярват. Някак стремително се делим от тези хора. Създали сме си една особена „перфектна” среда, в която не присъстват онези непросветени хора. Колко често, от църковни хора, чуваме реплики от типа „спри, че ще ме вкараш в грях, ще ми нарушиш смирението”? Чувайки ги, по навик се съобразяваме, дръпваме се, дори се извиняваме, че сме смутили човека в 47-мия му поклон, та не могъл да ги докара 50. А човекът ни гледа укорително, че сме му нарушили личното спокойствие и сега трябва да се смирява отново. А смирението се оказва някаква самоцел, нещо като „позитивно мислене” или някакво състояние на „нирвана”. Нещо, което човек сам постига за себе си, със собствени сили, някакъв вид лично спокойствие. Но смирението, очевидно, не е това. Митарят от притчата не изглежда да е спокоен, нито тих или позитивен. Смирението не се измерва с броя прочетени акатисти, нито с направените реверанси пред иконите. Не е и в демонстрирането на привидно съвършенство. То е осъзнаване на собствената несъстоятелност, на собственото нищожество. Митарят стои на прага и се удря в гърдите – с всичкия си грях, с всичката си пошлост, той застава пред Бога и иска прошка. Нито пристъпва при фарисеина, нито го заговаря, нито му се меси в молитвата. Стои на вратата и се самонаказва символично, с удари в гърдите, крещейки за милост. В стъпването през храмовия праг и простата молитва за милост се заключава и смирението, и целият му църковен живот.
Древните юдеи все още са се запознавали с пълнотата на Божието откровение, изразена чрез Христос и Неговото учение. Все още не са били способни да осъзнаят наличието на всички нюанси в човешката душа и светът им се е виждал черно-бял. Затова и при тях се е смятало за нормално да съществува обществено разделение. Ненавистта към митарите е била нещо съвсем естествено. Но ние, днешните християни, тези, които ходим редовно на Църква и претендираме, че водим християнски живот, добре знаем тази притча. Затова при нас не е нормално да съществува подобно разделение. Но уви, това съществува и дори изглежда, че се засилва. Едни са църковни, по-църковни и на най-църковните им никнат криле. Другите пък са някакви там ниско просветени, такива, които може и да вярват в Бога, но не знаят какво да правят, не четат акатисти, не припадат по няколко стотин пъти на ден. Чак се съмняваме дали като цяло са способни такива хора да вярват. Някак стремително се делим от тези хора. Създали сме си една особена „перфектна” среда, в която не присъстват онези непросветени хора. Колко често, от църковни хора, чуваме реплики от типа „спри, че ще ме вкараш в грях, ще ми нарушиш смирението”? Чувайки ги, по навик се съобразяваме, дръпваме се, дори се извиняваме, че сме смутили човека в 47-мия му поклон, та не могъл да ги докара 50. А човекът ни гледа укорително, че сме му нарушили личното спокойствие и сега трябва да се смирява отново. А смирението се оказва някаква самоцел, нещо като „позитивно мислене” или някакво състояние на „нирвана”. Нещо, което човек сам постига за себе си, със собствени сили, някакъв вид лично спокойствие. Но смирението, очевидно, не е това. Митарят от притчата не изглежда да е спокоен, нито тих или позитивен. Смирението не се измерва с броя прочетени акатисти, нито с направените реверанси пред иконите. Не е и в демонстрирането на привидно съвършенство. То е осъзнаване на собствената несъстоятелност, на собственото нищожество. Митарят стои на прага и се удря в гърдите – с всичкия си грях, с всичката си пошлост, той застава пред Бога и иска прошка. Нито пристъпва при фарисеина, нито го заговаря, нито му се меси в молитвата. Стои на вратата и се самонаказва символично, с удари в гърдите, крещейки за милост. В стъпването през храмовия праг и простата молитва за милост се заключава и смирението, и целият му църковен живот.
А какво тогава бъркаме ние, че за две хилядолетия не
научихме що е смирение. Не научихме, че Църквата не е дворец на
изкуствата, където да се сравняваме кой как пее, какъв постен ориз е сготвил
или колко акатиста е прочел. Че в Църквата всеки отива такъв, какъвто е – крив
и грешен. Защото е трудно човек да застане пред всички и пред Бога и да признае
какъв е, да свали маската на „невинността и перфекционизма”, зад която всички
се прикриваме, и да признае какъв е реално. Всеки нравствен хамелеон, като
фарисеина, може да заеме предно място и в молитва да изтъква своите велики постижения.
Но не всеки здрав, богат и властен мъж, като митаря, може непринудено да
признае своите слабости и да моли за милост, при положение че е свикнал него да
го молят.
Къде е днес покаянието на Митаря? И как би изглеждал той в
храма? Дали ще бъде престъпник, измамник или богат, корумпиран чиновник?
Обикновено днешните „църковни” хора не гледат с добро око на подобни личности.
„Не! КАК?! Той този е такъв и такъв, че и говори на висок тон?! Ужас!
Такива не могат да бъдат християни!”. Е да, кой да се сети за разбойника,
разпнат до Христос? Или онзи разбойник е бил красив и усмихнат като Квазимодо
от анимационната версия? Не помня кой беше задал въпроса: „Ами ако бедният
Лазар е бил лош?” Тоест ако не е приятното добродушно старче, което гледаме на
някоя икона в интернет, докато похапваме постни бисквитки с постен чай?
Някак си създаваме идеализирани представи за библейските персонажи, твърде
недосегаеми за реалността. След това виждаме истински жив човек – просяк,
чудак, луд… Приближава се към нас, заговаря ни, влиза в храма… „О, УЖАС!
Какъв е този тук? Какво иска от мен? Ама той говори на висок тон! Пиян е и
мирише?! Защо не се изкъпе, бива ли такова нещо?” – Ето това е нашето
смирение и църковност – няма кой да помисли, че човекът е без ток, без
вода и без храна. Че пие, защото само това му е останало на тоя свят. Важното е
да убедим този лош човек да се смири, да се изкъпе и напарфюмира, преди да
дойде на Църква.
- „Останаха ли митари в Църквата?” – Не, изгонихме ги всичките.
- „Останаха ли фарисеи и кои са те?” – въпросът е излишен.
Автор: Петър Иванов
*коментарът е публикуван в сайт "dobrotoliubie.com" на
23.02.2016
