Някои
сигурно още помнят как преди няколко години едно петнадесетгодишно момиче
скандализира медиите, като написа есе, озаглавено така: „Пет плюс една причини
да мразя Ботев”.
Есето й предизвика
вълна от възмущение. Започнаха едни коментари в стил: „Те, младите, не четат,
само от чалга разбират…”, придружени от псувни, ругатни и клетви на стотици
хора. Всъщност авторката не беше похулила Христо Ботев ни
най-малко. Сред първите пет причини тя изброяваше клишета на съвременни
националисти, които злоупотребяват с името на революционера. А шестата причина
разкриваше не омраза, а нейното искрено съчувствие към Ботев като истински
човек, който диша, страда, усеща… Прочетох есето втори път, за да го разбера
напълно. Но очевидно, много хора не бяха го прочели веднъж дори. Затова и
се стигна до тази „мъжка” проява – стотици мъже да псуват и кълнат една
рядко интелигентна тийнейджърка, вероятно превъзхождаща всички тях.
Българският
национализъм (говоря за национализма като социално явление, не като политическа
ориентация) се зароди в момент на слабост, когато целият народ беше изпаднал в
криза на идентичността. Период, в който чалгата от музикален стил се беше
превърнала в образ на цялото общество. От всяко едно кафене и от всеки балкон
долитаха ориенталски ритми, придружени от аромат на прегорели соеви кебапчета и
вкиснала бира. По улиците редовно минаваше някой „турбо-баровец” с
отворен прозорец и с усилени докрай децибели, за да се знае и в съседния
квартал „кой има кола”. Най-обсъжданите теми бяха кой къде спазарил и кой каква
„далаверка” ударил. Политиците открито се подиграваха с хората, подобно
на продавачи от Илиенци. А пред медиите спекулираха с понятия като: етнически
модел, напрежение, търпимост, толерантност, хуманизъм и прочие. Да се говори за
истинност, ценности и принципи беше срамно и унизително. Думи като
патриотизъм и родолюбие звучаха като разкази за извънземни… Всъщност може би
дори и разказите за извънземни се радваха на повече респект от страна на
обществото.
Този период беше
период на агония за всеки българин, неприемащ модела на „чалга обществото”.
Някъде сред тази агония се роди и идеята за български национализъм като
алтернатива на цялото чалга-общество. Нещо като идея за ново българско
възраждане, което да обнови обществото. Яви се като сламка насред тресавището
на чалгата и много „удавници” се хванаха за тази сламка. Не толкова като
националистическа идеология, а като надежда за някаква промяна, за нещо различно
и ценно. В тази надежда имаше положителен елемент, който можеше да се
трансформира в нещо стойностно. Но не се намериха подходящи хора, които да
превърнат мечтата в реалност. А и самото общество не можа да приеме
идеята за „стойностното”, защото отдавна беше загубило усета си за стойностните
неща; затова и не прие тази идея като нещо различно от вихрещата се чалга
култура. Така идеята за национален напредък в нравствено отношение не можа да
намери почва и нравственият национализъм си остана мечта на отделни идеалисти.
Патриотизмът и
родолюбието доскоро бяха потъпкани. Национализмът трябваше да ги обнови и
подсили, но вместо това ги опорочи. Повечето последователи на национализма не
осъзнаха тази нужда от нравствено израстване. Идеята за „нещо стойностно”, която
идеалистът би добавил към национализма, остана непозната за мнозинството.
Качества като честност, истинност, нравственост, принципи и прочие също
останаха terra incognita.
Изглежда решиха, че
е достатъчно просто да се нарекат „националисти” и „горди българи”. Разчитаха
да се прославят, слагайки във всяко изречение имената на националните герои,
използвайки тяхната известност. Но по този начин единствено успяха да опорочат
имената на героите. Опорочиха и националната ни памет, език, култура и
традиции. За същото опорочаване говори и авторката на есето, което споменах в
началото. Имената на възрожденците ни вече не будят уважение, а отегчение
и равнодушие. Националните ни празници се превърнаха в парад на фалша, белязани
с лозунги от типа „CHECTITO USVUBOZDENIE BALGARI!!!!!!”.
Не липсваха опити за
обвързване на национализма и с православното християнство. Но тези опити също
не доведоха до нищо смислено. С нищо не спомогнаха за въцърковяването на
народа, който е бил откъснат от църковния живот по време на социализма. Вместо
това християнството беше сведено до обикновена традиция, изразяваща се в палене
на свещи по митингите, играене на хора по празниците и пиене на вино за Трифон
Зарезан и кукерски игри на Заговезни.
Затова и се създаде
известният днес образ на родния национализъм. Той е известен с простотия,
неграмотност и повтаряне на клишета. С безброй конспиративни теории и лов
на вещици. С оправдания за всеки гаф. Всеизвестно е, че щом се провалим в нещо,
виновни са политиците, полицаите, учителите, европейците, американците,
миньоните, Дядо Коледа, илюминатите, извънземните, Вселената… и пак
миньоните… Точно затова този елементаризиран „национализъм” се оказа лесно
смилаем за обществото. Защото не изисква да се напрягаме, за да постигнем нещо.
Не изисква и осъзнаване на личната отговорност. Като цяло не изисква
противопоставяне на възприетия от обществото модел. Не влиза в противоречие с
приетата чалга култура. Човек може да напише „KLETA MAJKA BАLGARIA”, след което
да завърти няколко сделки, а накрая да се наяде с лучена салата и да отиде да
върти гюбеци в диското. Един удобен национализъм, който си измисли всевъзможни
врагове, но се отказа да се бори срещу истинските врагове на българското
общество – простотията, безнравствеността и фалша. Такъв национализъм, който
вместо алтернатива на чалга културата, се оказа неин продукт и наследник.
Остава въпросът дали
има полза от подобен „национализъм”, при положение че онази мъчителна
простотия, характерна за чалга общността, продължава да трови обществото? Всъщност
всеки човек, който не приема чалга културата, а постъпва според съвестта си, е
много по-полезен за оздравяването на обществото, без значение дали се определя
като националист или не. Всеки, който изхвърля боклука си в коша, който изчаква
пешеходците да преминат на пешеходна пътека, всеки, който работи съвестно, а не
се скатава, е полезен за обществото. Затова и авторката на горепосоченото есе е
по-голям националист, най-малкото защото залага на образованието, противи се на
фалша. Верният в малкото е верен и в многото (Лука 16:10).
aвтор: Петър Иванов
*коментарът е публикуван в сайт "dobrotoliubie.com" на 10.03.2016г.
